Светилище „Голямата аязма“ се намира на 10 км. от с.Кости в посока с.Граматиково край Влахов дол. Това е общото място, към което се отправят с тържествено шествие жителите на петте нестинарски села в неделята предшестваща 3 юни – деня на Св. Св. Константин и Елена (стар стил). Тук се събират не само местните хора, нестинарите от Странджа и Северна Гърция, а и Братята – нестинарските икони на селата Кости, Българи, Граматиково, Сливарово и Кондолово. Самите посветени се срещат и си гостуват като част от ритуално посещение, целящо правилното изпълнение на обреда. Всички свещенодействия са запазени неизменни от хилядолетия.
Рано сутринта в неделята преди Св. Св. Константин и Елена от свещените постройки (конаците) на светците в петте села потеглят шествията, водени от нестинарите със свещения тъпани гайдата, епитропа, момчетата с иконите, поклонниците.
Влахов дол
Влахов дол е приток на река Велека. Местността Голямата аязма е една от най-почитаните в Странджа, свещеното пространство на нестинарската обредност. Според легендите, в миналото наблизо е съществувало село, от което са произлезли и се разселили всички нестинари. Странджанци вярват, че хорището при Голямата аязма е свещено за влизане в огън, защото в него са играли първите посветени в огненото тайнство. Точно на това място баба Злата – последната легендарна нестинарка, също за първи път влиза в огнената жарава. Преселените в началото на 20 век в Гърция нестинари днес наричат местността Родината.
На Голямата аязма всяко село има свой свещен извор (Аязма) и ритуална дървена конструкция одърче, на която се поставят иконите, обредните хлябове, кърпи и дарове. Одърчетата повтарят най-древната представа за свещена постройка, преди хората да започнат да градят храмове. Водата на петте аязми е най-лековита на този ден, докосването до иконите също. Всяко село прави трапеза, раздава се курбан, вият се хора.
Легендата
Тук, в местността Голямата аязма, в неделята предшестваща деня на светите Константин и Елена, още преди да са дошли хората от селата, се появявал елен. Той идвал, за да бъде принесен кұрбан на светеца. Еленът лягал да си почине и едва след това се оставял да бъде заклан. Веднъж обаче не го изчакали да отпочине и го принесли в жертва уморен. От този случай нататък престанал да идва за жертвоприношението и се наложило да го заменят с друго животно (най-често агне или овен). Еленът бил наричан “влях”. Затова и местността била наречена Влахово (Вляхово).
Легендата за доброволното жертване на елен или други животни е широко известна както на Балканите (Южна България, Североизточна Тракия, Епир, Сърбия), така и в Кавказ и Южна Русия.
Съгласно космогоничните митове, светът произхожда от частите на животно – черепът се превръща в небе, тялото в земя, костите в планини, кръвта в море, очите в слънце и луна и т.н. В този смисъл принасянето в жертва от гледна точка на митологичното съзнание има роля да свързва тук и сега с там и отвъд.
В легендата за самоволната жертва най-често се явява елен животно, олицетворяващо космоса. Заради своите приличащи на дърво и периодично обновяващи се рога, е символ на непрестанно подмладяващия се живот и на възраждането. В българския фолклор еленът олицетворява космическото небе и цялата вселена. Но той може да бъде жертвено животно единствено ако доброволно отиде до олтара. Тази жертва има умилостивителен характер – да осигури добра и плодородна година.
Към древните тотемистични обреди ни води и идеята за умиране и възкръсване на животното, най-пълно отразена в представата, че след жертвоприношението то отново отива да пасе, като с него се връща плодородието. С елена на Голямата аязма отивала и плодовитостта, гарантирана по чудодеен начин на петте села от самото животно.
